05
Благословията да си майка
Дани - 27.05.2009
Жена на около 55 години побутна момичето от пейката в чакалнята.Тя повдигна глава и жената видя зачервените й очи, пълни с болка. Стоеше на тази пейка, обгърнала с ръце краката си и поставила глава върху коленете си, още от началото на смяната й.
-За къде пътуваш?- попита жената.
Момичето повдигна рамене в отговор и прочете името и от баджа. Женя Василева-началник - гара.
-Късно е...затваряме. Други влакове няма да минат до утре. Има ли къде да отидеш?-промълви Женя.
Момичето поклати отрицателно глава.
-Ела у дома, а утре ще продължиш пътя си.
За нея бе без значение къде отива, стига да не е у дома или на училище. А и гласът на жената я успокояваше. Момичето стана от пейката и последва възрастната жена. Женя изключи осветлението и заключи вратата.
Двете жени прекосиха малкия парк и поеха по уличката. Есенният вятър оплиташе косите на момичето.
-Ето, това е моят дом - изрече жената и посочи с пръст малка едноетажна къща.
На пейката пред нея седеше мъж, а до него се бе сгушила котка.
-Иване, приготви ли вечерята, че днес ще имаме гости - с усмивка изрече жената.
Младото момиче видя озарените им очи и почувства нежната обич, която ги свързваше. Това и напомни за дома и тя сбърчи вежди.
-Всичко сме приготвили с Маца и Цезар и те чакаме - той стана и отвори с джентълменски жест вратата на двора.
От двора се чу кучешки лай и пинчер замаха радостно с опашка и заподскача около тях.
Влязоха в къщата, на масата имаше поставени прибори за хранене и салата. Мъжът прибави още една вилица.
Женя си изми ръцете, отиде до печката и повдигна капака на тенджерата.
-Сготвил си любимите ми гъби.
След това тя изсипа в чиниите и ги постави пред тримата.
-Сигурно си гладна, девойче!
За пръв път чу гласа на момичето.
-Да!
-А, как се казваш? - опита се да завърже разговор жената.
-Казвам се...- тя замълча за миг, извърна поглед в страни и тихо изрече - Мария.
Женя разбра, че момичето сигурно лъже, но замълча.
Мария започна да се храни бавно в началото, но гладът от целия ден си каза думата и тя започна все по бързо да набучва с вилицата. В чинията не остана нищо и тя се отпусна на стола.
Мъжът се усмихна:
-Искаш ли още Мария?
-Да,може!
След като получи допълнително, Мария продължи да се храни, но по-бавно и започна да оглежда обстановката около нея и се заслуша в разговора между съпрузите. Иван разказваше как е минал деня му.
- Виждам, че си изморена, ела с мен - каза Женя и се изправи.
Мария също се изправи и я последва. Възрастната жена отвори една врата и каза:
-Тук ще спиш, а банята е в края на коридора. Ето и хавлия.
Мария се запъти към банята, а мислите отново нахлуха в главата й.
„Защо на мен? Защо ме излъгаха? Коя съм аз? Кои са моите родители? Къде е моето място в този живот?
Очите и пак се напълниха със сълзи, които водата нежно отмиваше.
След като се изкъпа, се отправи към стаята. Леглото и бе застлано. Като някакъв инстинкт за самосъхранение, тя постави райбера на вратата. Отпусна се на леглото, умората от изминалите 2 дни натежа и очите й се затвориха, докато стаята й се изпълни с равномерното и дишане.
Сутринта я събуди кучешки лай, трябваха и няколко секунди за да се опомни къде е. Толкова пъти "майка й" й казваше да не се доверява на непознати хора. Момичето се усмихна, защото спеше в дома им. Беше и все едно къде е, какво ще и се случи, стигаше й, че е далеч и родителите й страдат. Обърна се на другата страна и видя черно-бяла снимка с усмихнато войниче и красиво момиче с къса пола, позна, че са хората, които я бяха приютили. Стената бе изпълнена със снимки, от които можеше да проследи житейския ми път. Видя ги младоженци, млади родители, на работа и почивка. Мария стана от леглото, нахлузи си дънките и облече ризката. Сбърчи нос, с тези дрехи ходеше вече три дни и тя усещаше миризмата на пот по тях. Среса дългите си коси и излезе от стаята, където я веднага я посрещна уханието на кафе и мекици, тя го последва и влезе в кухнята. Женя закусваше, а Иван четеше вестник.
-Седни при нас-изрекоха и двамата в хор.
-Аз да си ходя...-промълви Мария, но очите и подсказваха, че е гладна.
-Е, първо хапни. А и днес е събота и ще дойде внучката ни, ще се запознаете. Тя е на години може би колкото теб.
-Добре - предаде се бързо момичето и седна на стола. В същия миг се разнесе кучешки лай и се чу хлопването на входната врата.
-Имате си звънец!- с усмивка изрече Мария.
- Да, Цезар, според лая му, разбираме близък човек ли е, чужд ли е...животно ли е - продължи разговора Иван-сега лае на близък.
От двора се чу:
-Цезар ...долу момче...
След минута, врата се отвори и влезе 15-16 годишно момиче, с къса момчешка прическа, облечена с кожено яке и панталон. За миг се поспря и се втренчи в Мария.
Женя стана и я прегърна:
- На баба момичето. Запознай се с Мария.
Мария стана и подаде ръка на непознатото момиче, а в отговор тя изрече:
- Жанина, приятно ми е - след което седна до нея.
Двете момичета седнаха, възрастната жена им сипа чай и постави мекици пред тях.
- Хапнете, че да имате сили.
- Бабо, нали знаеш, че не е полезно да се яде пържено, но как мога да устоя на твоите мекици - през смях изрече Жанина.
- След като хапнете, ще покажеш на Мария нашите забележителности и реката -каза наставнически Иван.
- Разбира се, дединки - каза момичето и се обърна към Мария за да поясни - дединки ги наричам и двамата, като бях малка не можех да казвам баба и дядо, а ги наричах дединки и така си и остана.
Момичетата закусиха и излязоха от къщата.
Жени се загледа с тъжен поглед след тях в прозореца.
- Ваньо, притеснявам се за това момиче, откъде ли е, дали я знаят родителите й. А как така е без телефон, то всеки млад човек днес има, не един, ами и по два даже. А и е така тъжна, нали ти разказах как стоеше на гарата. Дали да не се обадя в полицията...
Иван скочи като пружина от стола си и бързо изрече:
- Тръгнаха...виж вестника...и зачете МВР издирва Марина Калинова Иванова, на 16 г., ръст 165 см, кестенява коса...последно е била в дома си във вторник...има и снимка, нашата гостенка е...има и публикувано писмо от майка и до нея.
-Дай да видя - каза Женя, сложи си очилата и се втренчи във вестника, очите и шареха напред-назад по редовете и се пълнеха със сълзи.
Иван нежно я прегърна и се опита да я успокои:
- Стига де, толкова години минаха, ти си вече и майка и баба. След някоя друга година може и прабаба да станеш.
- Така е, ние сме благословени, че станахме родители. Имаме дъщеря, изучихме я, добър човек стана, на мравката път прави. Сетих се като съучениците и казаха,че е осиновена и избяга от нас. Тръгна да търси майка си. Ох, на никои не го пожелавам.
- Това вече е зад гърба ни, а и дъщеря ни, обича ни - продължи да я успокоява мъжът й - независимо, че друга жена и е дала живот, ние и дарихме цялата си любов, тя стана нашия център на света. В нея тече нашия дух. А трябва да помогнем на това семейство, на Марина, да го преодолеят...
Женя стана от стола:
- Прав си, сега ще им звънна да ги успокоя хорицата...
Тя излезе в коридора, вдигна слушалката и набра посочения номер. Отсрещната страна, веднага отговори с умоляващ женски глас :
- Марина, ти ли си миличка...нека поговорим...
Женя пое дълбоко дъх и набързо изрече:
-Не е Марина, но аз знам къде е...не се притеснявайте за нея, тя е добре...
Отсреща се чу тихо ридание:
- Къде е, коя сте вие?
Женя започна да обяснява къде е и как да стигнат до дома им.
- Благодарим ви, тръгваме веднага и моля не й казвайте за нас, не искам пак да избяга - помоли гласът отсреща.
- Разбира се, чакаме ви, ще я задържим - каза Женя и изчака да затворят телефонната линия. След това отиде в кухнята при Иван и отново се зачете във вестника, в публикуваното до Марина писмо:
Благословията да си майка
Мило мое момиче, пиша тези редове пред цял свят и откривам душата си пред всички, защото се надявам, че и ти ще ги прочетеш. Ще го прочетат и родителите, които се лутат, как да кажат на децата си истината, ще го прочетат и много други деца и дано ни разберат и простят. Бъдете искрени с обичните ви хора...
Марина, трябваше отдавна да поговорим, да съм открита пред теб, но аз не го сторих от страх...страх да не те загубя. Знай, че аз много копнях за теб, виждах те, във всяко дете и копнеех да те прегърна. Теб още те нямаше, но аз знаех, че е въпрос на време...а времето за мен бе една единица, която течеше твърде бавно. Още преди да си при мен, аз знаех, че те обичам с цялото си сърце. Но мила моя, нека ти разказа за мен, за жената, която те е родила. Защото пътя ми до теб прилича на надбягване с препятствия, с падане и ставане, с разочарования и надежди. Аз съм се родила малко по - различна от останалите жени, родила съм се без яйчници, нека не изпадам в подробности как разбрах и колко болка понесох, докато приема мисълта. Бях на 19, малко по-голяма от теб сега, когато един лекар със студени очи ми каза: "Не можеш да имаш деца." Това е страшна присъда момичето ми, но аз се надявах на най-висшата инстанция-Бог. Задавах си въпроси: Истина ли е? С какво съм виновна? С годините осъзнах, че колкото и много да ми бе отнела съдбата, все пак аз станах много по-силна и борбена, благодарение именно на този "недостатък", след неуспехите ми бе по-лесно да се изправя... Така преминаваха годините, науката напредваше, а аз чаках да срещна подходящия мъж-баща ти. Така стигнах до попрището жизнено в средата и той се появи и ме прие и обикна такава каквато съм. Лекарите казаха, че мога да стана майка с донорска яйцеклетка. И ние тръгнахме по тази пътека, където в края ни очакваше ти. Децата се създават от любов и за любов. Ти изпълваш цялото ми сърце и ме караш да се чувствам жива, да вярвам и да се събуждам всеки ден с радост. От цялото си сърце, благодаря на тази непозната жена, която ми дари частица от себе си, на лекарите, благодаря на Бог, че ме благослови да стана майка. През тези години, се страхувах да ти призная истината, че ти не носиш моите гени, но носиш моята душа и си наша дъщеря, защото любовта ни свързва….
Женя стана от стола и тръгна да търси двете момичета. Бяха долу до реката и тя чу гласът на Марина:
-...и тогава Лора ми изкрещя в лицето...че майка ми, не ми е майка и съм направена в епруветка...почувствах се толкова долна, а и мама никога не ми е казвала...сигурно заради това все ми караше...да съм учела и още дрън-дрън...и избягах...
Женя се отдалечи и си помисли „Когато си млад, толкова лесно се доверяваш дори и на непознати…но всичко си е наред, а и не случайно Бог изпрати това дете при нас.” Възрастната жена не искаше да прекъсва този важен разговор, с който младото момиче освобождаваше душата си от тежестта, но реши да действа и извика:
-Жанинаааааа…
- Да, бабо, тук сме - се чу, след малко се появиха и двете момичета.
-Хайде у дома, да хапнете, че наближава обед и ще ходя на работа.
Трите тръгнаха към дома, посрещна ги Маца и взе да се умилква и да мърка около тях.
Влязоха в къщата, възрастният мъж подаде вестника на дългокосото момиче и каза:
- Марина, време е да приемеш истината и да продължиш живота си, прочети 2 страница.
Момичето се смути, но пое вестника, разгърна го и отиде в другата стая.
Навън отново се чу лаят на Цезар, Женя видя, че пред домът им е спряла кола. От нея слязоха мъж и жена, възрастната жена излезе да ги посрещне, знаеше кои са...Но Марина изскочи от стаята си и се затича към тях:
-Мамо, тате...- прегърна ги и се разрида.
Сдружение “Зачатие”